Маскарад

Излежавах се с книга в ръка, когато погледнах часовника до леглото си. Беше едва 2 на обед, а аз вече исках да изляза навън. Книгата, която четях бе завладяваща, но въпреки малкото свободно време, което имах, успявах да намеря време за четене. В този момент исках да бъда някъде навън с приятели и да се забавлявам.  Замислих се, че това беше последната ми ваканция преди да се дипломирам, а след това трябваше да си намеря работа и да градя кариера. Въздъхнах и продължих да чета. Тридесет страници по-късно телефонът ми извибрира , грабнах го едва откъсвайки поглед от страницата, на която съм. Дочетох главата, от която бяха останали  десетина реда, когато погледнах телефона, който отново вибрираше и не спираше.  Беше най-добрата ми приятелка Мия, която мога с право да нарека моя сестра. В този момент някак се почувствах ентусиазирана, защото знаех, че тя винаги кипеше от енергия и щеше да има предложение за излизане. Вдигнах телефона и тогава чух: „Елия, къде си го затрила този телефон, звъня ти вече 3-ти път“, тогава се усмихнах, припомняйки си, че винаги ми се караше, когато не си вдигах телефона.

-Не ми се сърди. Просто…

-Да, да, знам Елия, просто четеше някоя книга, но този път е наистина спешно. Трябва да се видим и то възможно най-скоро. За колко минути ще успееш да се оправиш?

-Ох, трябва да се изкъпя и облека. Ще ми трябват около 30-тина минути. Къде искаш да се чакаме?

-На нашето място на плажа, след  един  час! Моля те не сядай отново да четеш, а влизай в банята да се къпеш. Ще те чакам и не закъснявай.

Прилежно отбелязах докъде съм стигнала и затворих книгата. Оставих я на нощното шкафче и се насилих да стана от леглото. Взех хавлията си и влязох в банята. Петнадесет минути по-късно, изкъпана и мокра се чудех какво да облека. Мразех моментите, в които трябва да избирам какво да обличам. Навън бе топло, дори бих казала убийствена жега, затова просто издърпах един чифт къси дънкови панталонки, един черен потник и се облякох. Сресах косата си на опашка и я вързах, гримирах  се с лек грим и бях почти готова за излизане. На излизане от стаята се парфюмирах, взех телефона, ключовете, портмонето и  ги сложих в чантата . На излизане от къщата грабнах очилата си, обух сандалите и излязох.

Времето беше ужасяващо горещо. Докато вървях имах чувството, че нямах чехли, асфалта беше толкова нагорещен, че ми пареше на краката. Тръгнах по познатия път към кея, разглеждайки магазинчетата, които бяха разположени по улицата.  Бях благодарна сама на себе си, че не си забравих очилата, защото сигурно щях да плача в момента. Почти бях стигнала до кея, когато забелязах облаците.  Вътрешно исках да завали поне за час-два, крайно време беше да поразхлади. Тогава в далечината забелязах Ми(така я наричам на галено). Тя беше миньонче, с кестенява коса и с тяло на модел. Имаше красива усмивка, а очите й блестяха от  енергия. Когато ме видя започна да ръкомаха с ръце и едва не повали двата сладоледа, които бе купила.  Забързах крачката си и когато стигнах до нея, тя подскачаше от радост и ми връчи единият сладолед.

-Хей, какво става?-попитах аз, чудейки се какво става.

-Ели, крайно време беше да дойдеш - гледаше ме почти сърдита.

- Съжалявам, че не вдигнах телефона по-рано, какво има?

- Добре, няма проблем, но за в бъдеще да го наглеждаш този телефон. Човек никъде не може да те намери.

- Окей, добре ще отговарям. Обещавам!

- Ела да се разходим на кея и ще ти кажа за какво става на въпрос.

Вървяхме повече от 5 мин, но тя не каза нищо. Двете просто се разхождахме, ядохме сладоледите си и се наслаждавахме на горещото време.Вече се чудех какво става и защо не ми казва какво има. Беше ми купила любимият сладолед - кокосо-пъпешово-ананасов и знаех, че това беше начина по който ме подкупваше, но още не знаех за какво.

- Какво става? Опитваш се да ме подкупиш с любимият ми сладолед?  Сподели! Слушам те.

- Ох, какво да ти кажа.Дълго е за обяснение, но искам да те попитам дали имаш планове за утре вечер?

- Никакви. Защо? Какво има утре вечер?

- Има бал с маски и искам да те помоля да дойдеш с мен.

Не казах нищо, просто продължих да ям сладоледа си, премисляйки възможността да й откажа. Да, тя ми бе като сестра, но знаеше, че нямах никакво желание да отида.

- Не знам, Ми.

- Моля те, умолявам те Ели.  С Крис се разбрахме да се видим там, а аз не искам да ходя сама. Знаеш каква съм, а твоето присъствие ще ми вдъхне кураж. Моля те.

Не можех да й откажа, знаех как се чувства тя и аз бих се почувствала по същият начин. Бях сигурна, че ако се наложи, тя би направила същото за мен. Затова се съгласих.

- Добре, ще дойда, но няма да стоя до сутринта! Разбрахме ли се?

Тя крещеше от радост, очите й заблестяха още повече. В този момент ме прегърна.

-Да, разбрахме се. Благодаря ти, благодаря ти! Извинявай, че се наложи да те подкупвам с любимият ти сладолед.

-Няма проблеми  - казах аз.

Продължихме да се разхождаме по кея, наслаждавайки се на прекрасната гледка. Говорихме си за това какво ще облече Крис на бала с маски, когато и двете осъзнахме, че нямаме какво да облечем. Ми  изпадна в панически ужас, което беше разбираемо. Все пак това беше среща и то каква. Момчето на нейните мечти, най-после се осмели да я покани да излязат. Зарадвах се много за нея. Тя заслужаваше да бъде щастлива. Но сега имахме друг проблем.

Два часа по-късно се прибрах в нас, бях изморена и исках само да се изкъпя и да легна да поспя.  Изкачвайки се по стълбите за стаята ми на ум преглеждах гардероба си. Не ми се обикаляше по магазините заради един маскен бал, но ако не намерех нещо подходящо за случая, щеше да ми се наложи. Но да обикалям по магазините с Ми, ето това си е наистина тежко преживяване.

Изкъпах се, облякох си пижамата и се мушнах в леглото. Цял ден с нетърпение очаквах този момент. Хванах книгата и зачетох, нямах търпение да я завърша, оставаха ми около 200 страници и предполагам щях да я прочета цялата. Ех, да но съня ме налегна. Не знам как, но по някое време съм заспала с книгата в ръка. Събудих се от хладният въздух, който галеше кожата ми. Когато отворих очи, навън валеше. Станах да затворя прозорците, но усетих миризмата на дъжд. Това беше истински рай за мен, след цяла седмица жега, беше крайно време да завали. Върнах се обратно в леглото и заспах.

Сутринта се събудих облекчена, че не беше жега. Станах и погледнах през прозореца, валеше проливен дъжд. Улиците бяха пусти, не се виждаха хора на кея, дори кафетата на плажа бяха затворени. В този момент чух телефона ми да звъни. Без да го поглеждам знаех, че е Ми.

-Ало, добро утро-казах аз.

-Въобще не е добро, на вън в някакъв ад. В този дъжд няма как да отидем на шопинг. Изпаднала съм в истерия, не знам какво да облека. Ти избра ли си нещо?-попита ме тя

-Честно казано все още не съм преглеждала нищо, но предполагам ще успея да съчетая  няколко неща и да се вместим в дрес кода. А ти ще се справиш ли ? Ако не да идвам на помощ?

-Не, спокойно ще измисля нещо. Ще се чуем по-късно да се разберем за час.Чао

-Окей. Чао и до после.

Влязох, изкъпах се, облякох се и слязох да закуся. Беше 10:30, но заради облаците и дъжда изглеждаше като 6 сутринта. След закуска се качих в стаята си и седнах да дочета книгата си.

Два часа по-късно след края на книгата осъзнах, че не знам какво ще обличам. Крайно време беше да стана и да меря нещо.

Пробвах какво ли не, обличах-събличах, но накрая се ядосах и хванах първото нещо под ръка. За мое съжаление това се оказа една къса черна рокля. Хм, а сега тази рокля какво да я правя? Загледах се в роклята и ми хрумна нещо. Разрових се из ученическите си чанти и кутии и успях да намеря маска и шапка на вещица. Идеално, по-добро от това едва ли бих успяла да намеря. Часът беше четири и половина, имах само около три часа да се приготвя. Изкъпах се, облякох се, започнах да се гримирам и се получи добре, макар да нямам много опит в гримирането. Разроших доколкото можах косата си и нахлузих шапката си. Ако имах някоя летяща метла под ръка, спокойно можех да мина за истинска вещица. Вече се бях приготвила и тъкмо слагах всичко необходимо в чантата, когато чух родителите ми да се прибират. Слязох долу да ги поздравя, а те ме посрещнаха с метла в ръка. Ето затова ги обичах толкова много, винаги ще се погрижат да се снабдя с нещо, което ми е необходимо, било то в последния момент. В този миг се почувствах щастлива, че реших да се маскирам като вещица. Благодарих им, грабнах метлата и един чадър, и излязох.

В момента, в който прекрачих вратата чух телефона да звъни. Погледнах го и това бе Ми. Затворих й и забързах крачката на път към домът й. Баща й беше предложил да ни закара, ако все още валеше, а то наистина не спираше да вали. Когато стигнах до гаража на тяхната къща почти загубих ума и дума.

Мия беше облечена в дълга лилава рокля, която подчертаваше формите и красотата й. Беше обула доста високи обувки и изглеждаше убийствено, косата й беше спусната, красивите къдрици в крайщата на косата й я караше да изглежда почти естествено. Тя ми се скара почти в мига, в който ме видя, а аз не успявах да отлепя очи от нея. Тя едва не ме преби, защото не съм била адекватна. Аз просто я прегърнах и успях да й кажа, че изглежда великолепно. Тя ми се усмихна леко, но пак ме сръчка, защото отново съм била закъсняла. Качихме се в колата и потеглихме. По пътя М не каза нищо, но си личеше че бе нервна.

Когато стигнахме мястото на бала тя искаше да се връща. Беше я обзела някаква паника, но аз не разбирах защо.

-Хей, М какво става ? Защо си толкова притеснена?-попитах

-Не знам, мисля че няма да ме хареса. Защо ми трябваше да те карам да идваш с мен. Хайде да се прибираме.

-Не, няма да си ходим и престани да си мислиш глупости. Изглеждаш жестоко! Ако бях мъж нямаше да ти устоя. Затова престани да бъдеш пъзла и влизай вътре.

Сложихме маските и влязохме. Вътре беше пълно, имаше всякакви костюми и маски. Някой бяха смешни, други плашещи, а някои просто красиви. Слязохме по стълбите и се озовахме на дансинга. Аз не успявах да разпозная никого макар, че се оглеждах внимателно. Мия гледаше притеснено, но изведнъж се усмихна. Опитах се да проследя погледа й, но не успях. Изведнъж забелязах, че две момчета гледаха право към нас. Също така забелязах, че едното момче вървеше право към Мия. Тогава осъзнах, че това беше Крис. Бях го виждала само на снимки, но сега изглеждаше величествен. Беше висок, но не прекалено точно като за Мия. Беше едър и предполагам с доста оформено тяло. Изпълваше костюма си и едва не го пръскаше. Зад маската му на Зоро блестяха тъмните му очи. Виждах как изпиваше Мия и за момент си пожелах да бъда на нейно място, но с някой, който е предназначен за мен. В този момент отвърнах поглед и видях момчето, което беше с него. Тогава времето спря в буквалния смисъл. Момчето, което беше с Крис беше невероятен, беше висок поне 1.90, облечен с дънки, риза и сако. Изглеждаше супер незаинтересован от случващото се, но аз бях заинтересована от него. Загледах се в косата му, кестенява, нито права-нито къдрава, просто някак рошава, което ме накара да искам да  заровя двете си ръце в нея. Погледнах го в очите и ме завладяха, обля ме горещина и се почувствах като малко дете. Очите ми бяха изпълнени с доброта, любов и спокойствие. Очи , които ти се иска да виждаш непрекъснато.  А устните му бяха плътни , толкова, че  бих ги целувала цяла нощ. Не бих се откъснала от тях дори да имах достатъчно добра причина  за да го направя.

В този момент аз взех важно решение, което бе да се запозная с него.

- Хей, здравей. Аз съм приятелка на Мия, приятно ми е - Елия.

- Здравей, аз съм Алек, приятно ми е.

В този момент дръпнах Мия и предложих да излезем да се поразходим в градината. Мия поведе Крис, а аз успях да измъкна Алек на вън. Дъждът беше спрял за наше щастие и сега времето беше подходящо за разходки. Крис пожела да остане с Мия и естествено ние уважихме това тяхно решение. С Алек поехме по алеята и намерихме една пейка  заобиколена от красиви рози, седнахме на нея. Говорихме за различни неща, като отначало Алек беше леко притеснен, но накрая се отпусна и се разприказва. Два часа по-късно когато осъзнахме, че Крис и Мия няма да се върнах при нас, Алек предложи да ме изпрати. Поехме по пътя за дома говорейки си за толкова много неща. Когато стигнахме входната врата целунах Алек по бузата и му благодарих за приятната вечер и за това, че ме изпрати. Усмихвайки се ми пожела лека нощ и се прибрах. Качих се горе в стаята си, съблякох се, легнах и заспах. Всичко което сънувах тази нощ бяха очите на Алек.

Студ !

Беше малко преди три сутринта, когато реших да си тръгна. Поех по познатият път към дома. Вървейки се наслаждавах на коледната украса, която караше нощта да бъде красива. Светещите лампички озаряваха пътя ми. Движейки се аз забелязах, че става още по-студено, до толкова, че снежинки започнаха да падат от небето. Те падаха бавно и нежно покриваха земята около мен, карайки я да изглежда красива. Усещах как мокреха шапката и показващата ми се коса. Вървейки аз чувах само пулса на сърцето си, бях сама или поне така смятах. Не виждах никого по пътя, дори и кучетата тази вечер не бяха мои спътници. Чувах скърцащият звук от отъпкан сняг, обърнах се, но бях само аз. Зад мен се виждаха стъпки, които бяха мои. Виждах украсените прозорци, натрупаната вече снежна покривка и в този момент съжалих, че нямах фотоапарат под ръка, за да успея да заснема тази красота. След още стотина метра осъзнах, че ръцете и краката ми започваха да премръзват, температурата навън беше паднала драстично. Денят щеше да бъде доста мразовит, ако се съдеше по сегашното усещане за студ и макар и да беше заваляло, снега не беше в състояние да направи по-поносими температурите. Тази нощ аз нямах с какво да се прибера, градският беше спрян, а такситата не работеха. Реших да забързам крачката с надежда да размърдам малко крайниците си, разтрих ръцете си , но положението си остана същото. Завих зад ъгъла и тогава установих, че някой върви зад мен. Постарах се да не изглеждам уплашена, но пулсът ми беше ускорен. Не побягнах макар, че ми беше нужно много малко за да го направя. Вървях спокойно, ослушвайки се дали някой продължава да ме следи или останах отново сама по пътя. Две преки по напред реших да се обърна, но вече бях напълно сама. Точно тогава някаква котка излезе от една кофа за отпадъци и ме уплаши до смърт, но дори не успях да изкрещя. Бях толкова изплашена, че дори крясъка се изгуби някъде в дълбините на устната кухина. Ръцете ми бяха изтръпнали и определено не си чувствах краката, цялото ми тяло се тресеше от студ, определено бях премръзнала. Нямах сили да се движа, а и нямаше на кого да се обадя, за да ме приберат. Единствената ми успокояваща мисъл беше, че ми оставаха само 2 преки до вкъщи. Само две преки, а ми се струваха като двадесет. Вече не си чувствах пръстите на краката, мисля че бяха измръзнали и нямаше да мога да ги размразя. Толкова ми беше студено, че исках да побягна и да избягам тези две преки, за да се прибера на топло, но уви - тялото ми не ме слушаше. Беше ми студено, толкова студено, че едва успявах да се мърдам. Вече наистина бях много изморена, реших да почина пет минути, а след това щях да продължа към дома. Тогава се случи всичко, изгаснаха светлините и останах сама в тъмнината. Само украсените прозорци осветяваха пътя ми, но това не беше достатъчно. Усещах страх, косъмчетата на врата ми бяха настръхнали, чувах пулса на сърцето си, дишането ми беше учестено, вървях задъхана и осъзнах, че  температурите са паднали още повече защото виждах дъха си. В този момент ми се стори, че някой върви след мен, чувах скърцане на сняг под нечии обувки, но не можех да съм сигурна дали това не беше скърцането на моите.  Бях изплашена, премръзнала и не можех да бъда сигурна дали не си въобразявах. Нощта беше тъмна и зла, правеше си номера с моята психика. Обзе ме панически страх, но все пак реших да продължа към дома. Домът, който беше моята крепост. Там бях в безопасност, беше топло и уютно.  Вървях и мислех само за топлото легло в което ще се мушна когато се прибера и тогава усетих някой да стой зад мен. Някой се опита да ми запуши устата. Голям и черен силует на мъж ме държеше силно, толкова силно че едва дишах. Тогава усетих болка, режеща болка, прониза ме, изпищях. Или поне се опитах, но уви не успях. Не успях нито да помръдна, нито да изпищя. Дори и да бях изпищяла, никой нямаше да ме чуе. Тогава се проснах на земята. Последното нещо, което видях беше петно кръв. Кръв, която течеше от мен. Красива червена кръв, която се разливаше по така красивата и бяла земя. В този момент исках да се изправя и да изчистя това, което беше причинила моята кръв, но едва съумявах да дишам. Усещах как цялото ми тяло изтръпва и очите ми натежават. Това беше краят ! Краят, който не заслужавах.

В този момент изпищях събуждайки се. Тогава осъзнах, че съм сънувала: бях жива, здрава, без кървящи рани.  Трепереща, измръзнала, но жива. Бях в безопасност, бях се прибрала у дома и  бях заспала на отворен прозорец. Ето от къде е идвал студа.

Спечелен конкурс "Аз творя", категория-разказ 

във форум mistresses-of-night.bulgarianforum.net

Алексей

Ангел или дявол си ти за мен, това се питам всеки ден.

Любов или поредното разочарование ще си ти? Иска ми се да знам, но уви.

Е, аз вече ти дадох шанс!

Кълна се, че няма да си го простя и ако този шанс за връзка опропастя заради това, че лесно на никого не мога да се доверя.

Сигурно много ще ме боли, ако от мен си тръгнеш ти.

Ех, защо се влюбих в теб? Нима не съм на ясно как ще завърши този сюжет?

Йей, за пореден път изненада ме ти, когато не ме нарани и с обич ме дари !

01.12.2012 ~ 1, 10 по скалата на Купидон :) <3

Публикувано в thecrazyadmins.wordpress.com

Зимна приказка

Зимата със страшна сила връхлетя,

показвайки ни своята грубост и лишавайки ни

от слънчевата топлина.

Сняг обилен наваля, трупайки снежнинки през нощта.

Осъмнахме покрити в белота.

А децата се радваха, че зимата е дошла.

От вън се чува детски смях и радостен вой.

Явно дошло е време за снежен бой.

Любопитна отварям прозореца и усещам студа.

Виждам порозовелите бузки на играещите деца.

Завиждам им, искам и аз да мога да се порадвам на това,

но вместо това стоя на прозореца с чаша горещо капучино в ръка.

Гледайки ги така, си напомних да сложа дърва в камината,

за да мога да поддържам топлината на дома.

Публикувано в thecrazyadmins.wordpress.com

България към днешна дата

Криза жестока ни удари, 
а държавата не може да се справи.
Правителството бълва лъжи и крои измами,
Полицията в корупция се дави.

В България мизерия голяма
всеки втори в чужбина бяга.
Безработицата е голяма,
а искат да вдигат цената на хляба.
Животът на българина все по-труден става.

Завършили студенти без работа стоят.
На работа старци държат.
Всеки както може се спасява.
Вън от тази скапана държава всеки иска да избяга.
Положението всеки ден се влошава
и за съжаление няма изгледи да се подобрява.

Vampire

Поглед хладен......
Бавна крачка........
Чувстваш жажда....
Търсиш плячка......
Стъпваш в мрака...
Всяваш страх......
Самотата си прикриваш пак ....
Стъпки бавни...
Силно ехо.......
Потъваш в здрача ....
Чакаш сам .........
Кървави следи....
По ръцете ти .....
По лицето ти ....
По устните ти ....
Твоята кръв в моята се слива.
Ледените устни в моите се впиват.
Болезнена прегръдка.

Спечелен конкурс:
Най-добро стихотворение [Авг-Сеп] форум Vampire Ladies

Първичен страх

Вечер е !

В небето няма звезди и луна.

Аз се разхождам сама под дъжда.

Тихо е, само стъпките си чувам сега

Страх ме е от тъмнината, но продължавам да вървя.

Вървя, но чувам стъпки след мен.

Пулсът ми е ускорен.

Някой ме преследва.

Усещам опасността.

Готова съм да изпищя !

Страх се надига в мен

Макар да не знам от какво е породен.

Поглеждам зад мен,

Но не виждам нищо освен тъмнина

Защо реагирам така…

Това е просто нощта.

Спечелен конкурс: Сблъсъкът на титаните vol 5, форум Teen Obsession

публикувано в блог: thecrazyadmins.wordpress.com

Знам, че мога да те обичам

Наранявана от предишни
лъгана и мамена съм била,
но в тебе мили виждам аз доброта.
Страх ме e да се впусна във връзка нова,
хм не че не те харесвам,
просто не се чувствам за теб готова.

Но в очите ти виждам блясък,
който привлича и успокоява
моята душа ранима.
Боже, сякаш очите ти ме хипнотизират
и обещават ми любов и топлина,
такава каквато не съм усещала досега.

Гледам те и глас в мен крещи
"хич не го мисли, просто го целуни",
но страхът ме спира, а аз просто не знам 
дали бих могла да те обичам.
Хапя устни и вътрешно крещя:
"Боже какво ми става?"-питам се сега.
Сякаш всичко лошо от миналото си е отишло
и аз мога отново да обичам.

След всички размисли и страсти
гледайки в твоите красиви очи
осъзнавам, че бих могла да те обичам.
Не само заради хубавите ти очи,
не заради това, че благодарение на теб не ме боли,
а заради всичко, което за мен означаваш ти.

Спечелен конкурс:

 "Творец на форума" - Октомври-Ноември 2011  форум : Vampire Ladies

Фейсбук приятели или Фейсбук клюкари ? Това е въпросът на годината.

Kaкво е значението на думата приятел?Приятелството означава междуличностна връзка, която се изразява в поведение на сътрудничество и подкрепа, взаимно разбиране, уважение и привличане, както и прояви на помощ в случаи на нужда или криза. Приятелите са хора, които взаимно се радват на компанията си и проявяват лоялност един към друг, често до степен на алтруизъм. Обикновено споделят сходни вкусове и вършат заедно дейности, които са им приятни, помагат си в трудни моменти, обменят съвети и си връщат един на друг жестовете. За някои хора приятелството означава и просто доверието, че другият няма да ти навреди. Различните проявления на приятелство варират по отношение на степента на близост или интимност между хората.Една от най-известните фрази за приятелството е казана от Аристотел. "Какво е приятелят?Това е една душа, живееща в две тела."

Всеки от нас, който има профил в социалната мрежа Facebook има доста приятели. Да, факт, но колко от тях в действителност са ни приятели? Колко всъщност познаваме лично? Въобще комуникираме ли с тези приятели или повечето от тях са ни „приятели“ само във Facebook-а. Истината е, че повечето ни приятели във Фейсбука определено не са ни приятели в пълният смисъл на думата. Нека не се заблуждаваме - повечето от тях са ни колеги, познати, бивши съученици или просто хора, с които се вижваме всеки ден и присъстват в ежедневието ни.

Като се замисля за приятелите си в пълният смисъл на думата, бих успяла да ги преброя на пръстите на двете си ръце плюс /минус още 10/. Всички останали ги слагаме под общ знаменател „приятели“, но защо? Много от тях никога не бих ги нарекла приятели, но са в листата ми, защото са ми познати, колеги, а някои просто ги уважавам.

Сигурна съм, че много от вас се намират в същото положение. Имате сто, двеста, триста, че и още отгоре приятели във фейсбука, но в действителност са много по-малко.

В началото Фейсбука събираше приятели, познати, колеги, роднини и т.н седна  единствена цел: комуникация. Повечето от нас имат приятели и роднини извън България, а може би Фейсбука за някои от тях е единственото средство, чрез което те могат да си общуват и да са в „час“ със ставащото с тях. Но в момента Фейсбук определено не изпълнява тази фукция.

В момента 75-80 % от потребителите на така обичаната и мразена социална мрежа влизат главно, за да използват приложенията на мрежата(игрите, късметчетата, статусите) или просто да поклюкарят и обсъдят приятелите си. Все пак кой друг дава пресни клюки всеки ден, ако не Фейсбук? Нека не се залъгваме - преди се снимахме за спомен, а сега се снимаме за Фейсбук. Не качваме и не тагваме снимки, на които не сме излезнали добре, защото знаем, че някой от нашите „приятели“ ще ни оплюе доста добре. Обсъждаме си снимките, буквално се обиждаме и плюем едни други, а в повечето време натискаме „Харесва ми“ и когато се изправим с въпросният човек очи в очи се усмихваме и му правим комплименти за същите снимки,за които си мислим, че са отвратителни. Боже какви лицемери сме, нали?

Участваме в много групи и всеки споделя статуси, мисли или просто текстове в повечето случаи не защото му харесват, а защото иска да „каже“ на някого нещо. А някога имахме смелост да говорим очи в очи, но Фейсбукаизтри тази смелост от нас. Преди да се появи социалната мрежа излизахме с приятелите си, не комуникирахме с хората, които не са ни приятни и имахме смелост да изкажем чувствата и мислите си. В момента, ако някои иска да каже на някого нещо го прави във Фейсбук чрез неясни статуси и съобщения.

В крайна сметка защо пълним приятелкият си лист с нови приятели, когато се срещаме с тях всеки ден, но дори едно „здравей“  не си казваме с тях?  Отговора се подразбира нали? Поколението ни е такова, че когато си отказал някоя покана за приятелство, после те изкарват високомерен/а и с голямо самочувствие. Но това не е така, просто не всеки иска някой да го обсъжда и плюе само защото не го харесва. Какъв е смисъла да имаме голям брой приятели във Фейсбук, когато нямаш с кого да излезнеш да изпиеш едно кафе или да споделиш какво те мъчи? Никакъв, нали? Това е-смисъл няма!

Казват, че всички във Фейсбук имат по 5-10 братя и сестри. А защо не се запитате, дали по този начин не се отделят най-близките си приятели?

 В клюкарник се превърна Фейсбука. Вместо приятелски лист, трябва да се създадат листите: лицемери, клюкарии интриганти. Може би така ще бъде много по-обективно всичко. Като вече нямаме смелост да си казваме нещата очи в очи, то поне ще можем да видим в коя група ще ни сложат приятелите ни.

„Приятели“ или „Клюкари“-какво според вас преобладава във вашият приятелски лист? Бихте ли ги премахнали някои, ако знаехте, че клюкарят по ваш адрес или бихте ги запазили, за да можете и вие да ги оплювате ?Бихте ли изтрили профилът си ? Аз лично съм се замисляла милион пъти и то не за друго, а защото ме дразни цялото лицемерие и интриганстване. Но не бих го изтрила защото имам прекалено много приятели и близки познати, с които не мога да комуникирам по едни или други причини, а само Фейсбук ми помага да бъда в час със ставащото около тях.

В последно време се замислям, че ако всеки прояви смелост и изтрие хората от приятелският си лист, които не харесват или са ги добавили само защото се виждат всеки ден, може и да дадем някакъв пример на останалите, които нямат тази смелост.  В мен се крие една малка надежда, че Фейсбук ще се върне към своето най-важно предназначение- да помага на хората да комуникират и останат в течение за ставащото около тях. А не да се клюкари и интригантства.

И нека не забравяме, че приятели не са тези, които са си в листата в социалната мрежа, а тези които са до теб тялом и духом (дори и да са далеч от вас) и ви подкрепят, обичат,уважават и са до вас когато имате нужда от тях!!!