събота, 1 декември 2012 г.

Студ !


Беше малко преди три сутринта, когато реших да си тръгна. Поех по познатият път към дома. Вървейки се наслаждавах на коледната украса, която караше нощта да бъде красива. Светещите лампички озаряваха пътя ми. Движейки се аз забелязах, че става още по-студено, до толкова, че снежинки започнаха да падат от небето. Те падаха бавно и нежно покриваха земята около мен, карайки я да изглежда красива. Усещах как мокреха шапката и показващата ми се коса. Вървейки аз чувах само пулса на сърцето си, бях сама или поне така смятах. Не виждах никого по пътя, дори и кучетата тази вечер не бяха мои спътници. Чувах скърцащият звук от отъпкан сняг, обърнах се, но бях само аз. Зад мен се виждаха стъпки, които бяха мои. Виждах украсените прозорци, натрупаната вече снежна покривка и в този момент съжалих, че нямах фотоапарат под ръка, за да успея да заснема тази красота. След още стотина метра осъзнах, че ръцете и краката ми започваха да премръзват, температурата навън беше паднала драстично. Денят щеше да бъде доста мразовит, ако се съдеше по сегашното усещане за студ и макар и да беше заваляло, снега не беше в състояние да направи по-поносими температурите. Тази нощ аз нямах с какво да се прибера, градският беше спрян, а такситата не работеха. Реших да забързам крачката с надежда да размърдам малко крайниците си, разтрих ръцете си , но положението си остана същото. Завих зад ъгъла и тогава установих, че някой върви зад мен. Постарах се да не изглеждам уплашена, но пулсът ми беше ускорен. Не побягнах макар, че ми беше нужно много малко за да го направя. Вървях спокойно, ослушвайки се дали някой продължава да ме следи или останах отново сама по пътя. Две преки по напред реших да се обърна, но вече бях напълно сама. Точно тогава някаква котка излезе от една кофа за отпадъци и ме уплаши до смърт, но дори не успях да изкрещя. Бях толкова изплашена, че дори крясъка се изгуби някъде в дълбините на устната кухина. Ръцете ми бяха изтръпнали и определено не си чувствах краката, цялото ми тяло се тресеше от студ, определено бях премръзнала. Нямах сили да се движа, а и нямаше на кого да се обадя, за да ме приберат. Единствената ми успокояваща мисъл беше, че ми оставаха само 2 преки до вкъщи. Само две преки, а ми се струваха като двадесет. Вече не си чувствах пръстите на краката, мисля че бяха измръзнали и нямаше да мога да ги размразя. Толкова ми беше студено, че исках да побягна и да избягам тези две преки, за да се прибера на топло, но уви - тялото ми не ме слушаше. Беше ми студено, толкова студено, че едва успявах да се мърдам. Вече наистина бях много изморена, реших да почина пет минути, а след това щях да продължа към дома. Тогава се случи всичко, изгаснаха светлините и останах сама в тъмнината. Само украсените прозорци осветяваха пътя ми, но това не беше достатъчно. Усещах страх, косъмчетата на врата ми бяха настръхнали, чувах пулса на сърцето си, дишането ми беше учестено, вървях задъхана и осъзнах, че  температурите са паднали още повече защото виждах дъха си. В този момент ми се стори, че някой върви след мен, чувах скърцане на сняг под нечии обувки, но не можех да съм сигурна дали това не беше скърцането на моите.  Бях изплашена, премръзнала и не можех да бъда сигурна дали не си въобразявах. Нощта беше тъмна и зла, правеше си номера с моята психика. Обзе ме панически страх, но все пак реших да продължа към дома. Домът, който беше моята крепост. Там бях в безопасност, беше топло и уютно.  Вървях и мислех само за топлото легло в което ще се мушна когато се прибера и тогава усетих някой да стой зад мен. Някой се опита да ми запуши устата. Голям и черен силует на мъж ме държеше силно, толкова силно че едва дишах. Тогава усетих болка, режеща болка, прониза ме, изпищях. Или поне се опитах, но уви не успях. Не успях нито да помръдна, нито да изпищя. Дори и да бях изпищяла, никой нямаше да ме чуе. Тогава се проснах на земята. Последното нещо, което видях беше петно кръв. Кръв, която течеше от мен. Красива червена кръв, която се разливаше по така красивата и бяла земя. В този момент исках да се изправя и да изчистя това, което беше причинила моята кръв, но едва съумявах да дишам. Усещах как цялото ми тяло изтръпва и очите ми натежават. Това беше краят ! Краят, който не заслужавах.
В този момент изпищях събуждайки се. Тогава осъзнах, че съм сънувала: бях жива, здрава, без кървящи рани.  Трепереща, измръзнала, но жива. Бях в безопасност, бях се прибрала у дома и  бях заспала на отворен прозорец. Ето от къде е идвал студа.


Спечелен конкурс "Аз творя", категория-разказ 
във форум mistresses-of-night.bulgarianforum.net

Няма коментари:

Публикуване на коментар